Това пето, номадско издание на Corps de textes п кръстосва два вида граници : едната е геополитическа, през която преминават текстове от Руан до Порто и до София, а втората е по-философска, границата на премината забрана, отвъд която казваш, всичко казваш, без табута, дори нарушавайки табуто [1]. Под този ъгъл са обединени Ронан Шено и Патрисия Алио, Кристоф Пеле и Емануел Дарле, които не остават безразлични, и които дори се отнасят с черен хумор, към съвременната мания да се сриват табутата, като едновременно с това ги отричат и безсрамно се надсмиват над нелегални мигриращи чужденци и над мракобесна криминална хроника.
(…) Сякаш настоящите тела, за да станат материални, макар и само докато блесне светкавица, са готови да взривят границите си. Остават ли граници ? табута ? Какво остава от тайната на това чувство за тайна, която поезията владее ? Текстовете са поетична реакция на методично оцеляване.
